Завършващ етап на възрожденската архитектура

loading...

След 50-те години на XIX в. в културния модел на народността настъпват съществени промени. Изменените политически и социални предпоставки подтикват процеса на формиране на нацията, а освобождаването на другите балкански народи от османското владичество подхранва надеждите за скорошно освобождение. Възраждането на спомените от миналото вече не е достатъчно. Пространствените представи на българите се подхранват от посещенията им в страните на Средна Европа и Русия, представите им за представителна църква се свързват с куполните сгради, видени “в далечните страни”, които са опознали. Нарастването на благосъстоянието, разделянето на българското общество на прослойки с различни финансови възможности, движението за национално освобождение, чийто първи етап е извоюването на църковна независимост, насочва стремежите към създаване на архитектура, в която да се въплъщава образа на бъдещето.

Признаването на независимостта на Българската църква бележи нов етап в развитието на храмовата българска архитектура. Ръководителите на църквата, които са високо просветени духовници, много бързо осъзнават, че бъдещето ще донесе сливане на църковното и държавното духовно начало и архитектурата на храмовете трябва да изрази това чрез своя език, създавайки църковни сгради с един или няколко купола, въплъщавайки в тях осветената от традицията идея за връзката между божествената и царската власт, която се възражда от усещането за близостта на свободното българско царство. Църквите стават по-компактни като обем, във вътрешните им пространства се очертават зони за различни по обществено положение люде, в архитектурата и художествената украса се търси подчертана представителност. Тематичното съдържание и художествената форма с еднаква сила внушават, че красотата и хармонията на божествения свят са възможни и тук, в земното битие, че щастието ще осени всички българи, които се стремят осъзнато към свободното бъдеще. Творците, които успяват да претворят тези идеи с най-голяма убедителност, са Никола Фичев и Генчо Кънев, чието творчество е “архитектурен наръчник” за духовните движения на нацията през ХІХ в.

Катедралната църква “Св. Троица” в Свищов издигната през 1867 г. и църквата “Св. Константин и Елена”, построена в 1873 г. във В. Търново, представляват завършек на дългогодишните усилия на големия майстор на възрожденското строителство Никола Фичев да свърже трикорабната, надлъжно решена сграда с купол, който да играе ролята на централен елемент във вътрешното й пространство. В “Св. Троица” той постига това като прави колоните, които подразделят трикорабното, издължено, тридесетметрово тяло на църквата, много тънки и високи и огъва надлъжните стени така, че да създаде илюзията за напречен кораб. Прибавено към съвършенното оформление на фасадите, това решение превръща сградата в еталон за възрожденската стилистика.

Последното произведение на Фичев - търновската църква “Св. св. Константин и Елена”, предлага нов композиционен вариант на същия проблем. Във вътрешното пространство, такова каквото е било, преди да пострада силно от земетресение през 1913 г., има само четири колони. При това притворът е бил отворен към наоса, засводяванията преливащи едно в друго, стълбищата за емпорията скрити, и се е създавало впечатление за зално пространство, в средата на което се извисявал купол, стъпил върху висок барабан, пробит от многобройни прозорци. Външният обем на храма е също така хармоничен и цялостен. Сградата, построена на стръмен склон, стъпва върху три тераси и завършва с елегантна камбанарийка, подчертаваща живописността на архитектурния подход.

В архитектурната композиция на енорийската църква “Св. Кирил и Методий” в Свищов, дело на Генчо Кънев, са видни силни влияния и заемки от католическата архитектура. Плановата схема на храма е комбинация между октогон и надлъжен трикорабен наос, творчески експеримент, в който големият майстор проявява своя стремеж да бъде новатор по “европейски маниер”, качество, което го прави първият, макар и не академично образован, архитект на нова България.

Основни видове български обществени сгради са: църковните и училищните, които обикновено се изграждат в църковния двор, където са и помещенията на българската община и “одаята” на видните представители на отделните еснафи. Друг вид са търговските сгради, които се развиват под формата на два основни типа: търговско-жилищни и самостоятелни, т.нар. “маази”.

Производствените сгради са: караджейки, мелници, тепавици. В тях с помощта на безкрайно остроумни приспособления се развива манифактурното производство на възрожденците, чиито продукти завладяват пазарите на Империята и в средата на ХІХ в. една трета от имперският стопански живот се движи от българите.