Възрожденски дом

loading...

Промените настъпващи в социалната организация и бита променят и жилищната архитектура. Традиционните жилища на българското населиние през ХV, ХVІ и ХVІІ в. са познати по описанията на западните пътешественици, преминавали през земите на Османската империя. Строени са от дърво в планинските области и от непечена тухла в равнините и дори са вкопавани в земята и наричани “уземни къщи”. Рожби на народното строително умение, те били примитивни обиталища, изграждани от самите обитатели по модели, предавани чрез традиционните механизми, на основата на архетипове, от праисторическо време. Най-често били дълги постройки, в които под един покрив живеели хора и домашни животни и се складирала храната и земеделския инвентар. Жилищното помещение, наричано най-често “къщи” или дори “в`къщи” имало огнище и покрита с тъкани платформа, върху която спяло цялото семейство (“одър”, ”менсофа”). Развитието на този тип се изразява във внасянето на нови елементи в интериора - долапи, огнище, долепено до каменна стена с висок комин над покрива и пр.

Обособяването на отделните семейства като самостоятелни икономически звена, разпадането на семейните задруги и развитието на занаятчийството и търговията пораждат нови типове жилищни сгради: земеделско-занаятчийски, жилищно-занаятчийски и жилищно-търговски. Новите жилища, рожба на възрожденските промени, запазват някои от белезите на “народното жилище”, но са качествено различни от него по предназначение, композиция и художествена форма. Различен е и механизмът на тяхното изграждане - строят се от майстори професионалисти, които внасят в тях елементи, присъщи на строителната школа, към която принадлежат. Композиционната им схема се усложнява, увеличава се етажността им (2, 3, а при наклонен терен и повече етажи), в нея се включват полуоткрити пространства, наричани “чердак” или “потон” и използвани за нуждите на домораслото манифактурно производство, или при богатите жилища само за отдих и посрещане на гости през горещите летни дни. С развитие на градския живот тези, надвесени над зеленината на вътрешните дворове, украсени с цветя, пространства, естествена връзка между градината и жилището, изчезват и къщите в големите градове се изолират от природната среда, за да станат типологично сходни с европейските жилища, чието влияние става все по-осезаемо.

Отношението към жилището вече не е само утилитарно. Притежаването на голяма и богато обзаведена къща е въпрос на престиж и поддържа търговския кредит на своя притежател. За разлика от “народната” къща сега къщите се строят от квалифицирани майстори и са третирани като произведения на изкуството, богато украсени със стенописи, дърворезба, изпълнени с мебели, донесени от чужбина или изработвани по маниер “ала-франга”, също както дрехите на своите стопани. Полифункционалността на тези буржоазни къщи не се различава като типология от италианските “палацо” или бюргерските сгради на Северна Европа. В тях има търговски кантори, складове, работилници, но всички те са отделени от представителната част на къщата, където буржоазното семейство посреща своите гости. Едни от най-характерните примери са къщите в Пловдив (на Коюмджиоглу, на Георгиади, на д-р Биртас), в Самоков (Голямата и Малката сарафски къщи), в Мелник (Пашовата и къщата на Кордопулос) и др.

Типологичните сходства между българските процеси и съответстващите им стадии в европейското развитие се проявяват и във формите на взаимодействие между архитектурата и изкуствата, включвани в създаваната от нея среда. Възрожденските строители и художници изграждат една живописна, неорганична архитектура и предпочитат декоративно-украсените форми, задоволяващи техните стремежи към многоцветност и обилие на украсата. Връзката между конструкция и архитектурна форма не е цел на творците на възрожденската архитектура. Те се отдалечават от нея, колкото повече се отдалечават от народната архитектура с нейната здрава конструктивна логика. Сега се цели живописност и разточителност, а не органичен синтез между архитектурата и изкуствата, които обилно изпълват създаваните от нея пространства. Позлатените иконостаси в църквите, многоцветните икони, сребърните и позлатени обкови и ореоли на иконописваните ликове, орнаментите, изпълващи всяко празно място между стенописните изображения, пейзажите по стените на къщите, обилната декорация, оцетяването на техните фасади с ярки тонове води до процъфтяване на художествените умения: керамика, накити, дантели, шевици. От Европа идва модата на светския портрет и скоро кавалетните жанрове изместват стенописта и “демодираната” иконопис.