Възрожденска архитектурна естетика

loading...

Eстетическият идеал на възрожденските българи е всъщност своеобразна проекция на тяхната национална и революционна идейност. Архитектурата и изкуството на тази епоха са неизчерпаем източник за сложния вътрешен свят на своите творци и потребители, който винаги е оставал неразбираем (ориенталски) за хората, формирани в рамките на западната европейска култура с нейната “подреденост”, ”кодифицираност” и точно спазване на правилата, дори в най-смело авангардните изяви. В изкуството на българите, също както в техния вътрешен свят, се сплитат митичното и реалистичното, митологичното с историческия факт, легендата с документалното. Наложеното им от историческото битие съществуване едновременно в няколко исторически времена е изградило архетипа за относителност на времето и съвмествяването на явления от различни епохи за българското съзнание не представлява трудност. През Възраждането духовната народностна енергия избухва с такава сила, че създаваното от нея, без да бъде съвършено като израз, или да принадлежи на определен стил, завладява със своята жизненост, наситеност с вътрешна енергия, искреност и непреднамереност.

Връзките с античната традиция, много силна по българските земи, които са едно от местата, където тя се създава, съществуват през средновековието, оцеляват по време на османското средновековие и се “възраждат” по специфичен начин през епохата на Българското възраждане. Процесите са сходни с тези в централните и северни части на Европа, въпреки че протичат в напълно различна политико-социална обстановка, откъдето идват и “особените”, в очите на европейците, форми, под които протичат.

“Особена”, според европейските критерии, е и естетиката на възрожденската епоха, защото тя надхвърля целите на “чисто естетическото” и не признава “стиловата чистота”, пред които се прекланя художествената история на Европа през ХІХ и първата половина на ХХ в. За деятелите на българската култура, възприемащи себе си като “будители”, творчеството има ценност само тогава, когато способства за развитието на националното съзнание. Те считат, че е необходимо изкуство, което да утвърждава и внушава поставените пред народността цели: исторически, просветителски и революционни.

През втората половина на ХХ в. историята на културата разкри необозримите полета на “планетарното” развитие на цивилизацията. Все повече културите не се делят на “класически и провинциални”, на “нисши и висши”, а се възприемат като части от една глобална система, в която всяка заема свое място и играе равностойна роля в развитието. Естествено, за да заеме подобаващото й се място, всяка култура трябва да опознае сама себе си, да изгради собствения си “модел” и да намери съответствията и спецификите му. За Българското възраждане е събран внушителен по обем материал. Предстои той да бъде преосмислен с помощта на архитектурната теория на ХХІ в., да бъде анализиран и тълкуван безпристрастно и да позволи постиженията на тази основополагаща за българската история епоха да получат оценката, която наистина заслужават

След политическото освобождаване на българските земи и тяхното относително обединяване голяма част от възрожденските процеси отмират, за да бъдат замествани от нови, съответстващи на историческите потребности. Подготвена от Възраждането, българската архитектура приема леко и бързо европейските влияния. Тя активно взаимодейства със средноевропейските и руски архитектурни школи и в края на ХІХ в. е синхронизирала хода на своето развитие с европейските архитектурни тенденции.